Постсекуларното общество и бъдещето на Европа*

Борислав Цеков

Мястото на религията в модерния свят и отношенията на демократичната държава с религиозните институции, съставляват едно от основните полемични ядра на съвременната социална мисъл. Тези въпроси придобиват особена актуалност и острота в един свят на повишена мобилност, мащабни мигрантско-бежански потоци и ескалация на ислямския тероризъм, които изправят много от националните общности пред предизвикателството да търсят механизми за опазване или, обратно, за приспособяване на своите правни системи и социо-културни модели към растящата културна и религиозна диверсификация и фрагментация на обществото. Един от примерите в това отношение е притокът на ислямски и други имигрантски общности в много от европейските държави и опитите да бъдат променяни или дори заличавани дълголетно установявани културни традиции, национални особености и религиозни нагласи, за да се почувстват новите общности „включени” и „като у дома”. Опити, които понякога звучат безобидно или са неправилно въприемани, като преименуването на традиционния Коледен базар в Брюксел на „Зимни удоволствия” или прословутия Winterval в Бирмингам. Или пък стигат до недопустими крайности като например т.нар. „война срещу Коледа” – усилията на властите да се подмени отбелязването на Рождество Христово в публичния дискурс на редица демокрации с християнско мнозинство, с някакви имагинерни „зимни празници”, за да бъдел празникът „по-инклузивен”. Тук възниква въпросът за фината разлика между културното многообразие и мултикултурализма. Ако първото е свързано с интеграция на малцинствата, при която се съхранява както тяхната идентичност, така и обликът на националната общност, то при мултукултурализма над всичко са идентичностите, вкл. приходящи и новосформиращи се, при което често се стига до т.нар. „парадокс на мултикултурната уязвимост”, свързан с известно заглушаване на традиционни и мнозинствени идентичности.

Дълго време в обществената и научна полемика като единствено възможна рецепта за осигуряване на „мирно съжителство” на религиите в плуралистичното общество, се лансираше хипотезата на секуларистите - че модернизацията и глобализацията са императивно свързани с тотална секуларизация, която включва пълно изтласкване на религията от публичната сфера, „обезцърквяване на обществото”, свеждането й до частната сфера на личността. Разбираемо, особено активни в тази посока бяха френските социални мислители и техните последователи. Марсел Гоше, например, интерпретира развитието на Западния свят чрез динамиката на отношенията на обществото и религията, и свързва модерността с постепенното, но неизбежно според него излизане на държавата от религиозното. Християнството в този контекст е „религия на края на религиите”, твърди той (Gauchet, M. The Disenchantment of the World: A Political History of Religion. Princeton University Press, 1997). Според една сполучлива формулировка религията не е отречена, а релокирана от публичната в частната сфера (Кръстева, А. Еластичен постсекуларизъм. Фондация „Медийна демокрация, 2014).

Обществените процеси през последните десетилетия обаче все по-отчетливо опровергават подобни, изведени до крайност секуларистки разбирания. По думите на Юрген Хабермас хипотезата на секуларистите все повече губи популярност в социалните науки, тъй като не намира достатъчно опора в реалностите в много от държавите и обществата, които са генератори на модерността (Habermas, J. Notes on post-secular society. New Perspectives Quarterly, 25/4/). Той дава за типичен пример САЩ, където религиозното съзнание на голяма част от обществото е вън от съмнение, активността на религиозните общности и организации в публичната сфера е осезаема, без всичко това да влиза в дисонанс с несъмнения факт, че САЩ са могъщ двигател на модерността през последните две столетия. Хабермас постулира, че модерното общество навлиза в нов стадий – на постсекуларизъм, при който държавната власт е светска, но религията присъства в публичната сфера, а църквите и религиозните организации имат ролята на ценностни говорители, които дават своя принос по ключовите теми на обществената дискусия, независимо дали техните позиции се възприемат или оспорват. Те губят своята функция да структурират държавата и обществото, но запазват влиянието и значението си за индивидуалното поведение, политиката и културата. Обществото е постсекуларно – по думите на Хабермас – защото трябва да се адаптира към устойчивото съществуване на религиозните общности в условията на светското управление. Хосе Казанова отива още по-нататък, като констатира „деприватизация” на религиозното в днешно време (Casanova, J. Public Religions in the Modern World. University of Chicago Press, 1994). Анализирайки реалностите в Испания, Полша, Бразилия и САЩ, той подчертава, че е налице осезаем процес на излизане на религията от частната сфера, в която тя се грижи за индивидуалното спасение, и завръщането й в сферата на публичността, където участва във формирането на обществения морал.

В своите анализи, професорът по политически науки в Колумбийския университет в Ню Йорк Алфред Степан, е категоричен – видно от съвременното състояние на Западния свят, стриктното отделяне на църквата от държавата и затварянето на религията в частната сфера не са сред задължителните институционални изисквания към демокрацията. Той формулира концепцията за „взаимното толериране” – религиозните власти трябва да „толерират” автономията на демократично избраните правителства без да претендират за конституционни привилегии, даващи им власт да утвърждават или да налагат вето върху публичната политика; докато демократичните политически институции трябва да „толерират” автономията на религиозните групи и правото им не само да изповядват своите възгледи в частната сфера, но и в съответствие с демократичните правила да участват в обществената дискусия и да подкрепят определени политически субекти и тенденции (Stepan, A. Religion, Democracy, and the Twin Tolerations”. – in: Rethinking Religion and World Affairs. Oxford University Press, 2012).

В този контекст е важно да се разграничава понятието за постсекуларно общество (по Хабермас) от тезата за десекуларизацията на съвременния свят, лансирана от социални учени като Питър Бергер (Peter L. Berger, The Desecularization of the World: A Global Overview. William B. Eerdmans Publishing Company, 1999). Десекуларизацията означава завръщане на религията като фактор, който определя политиката и управлението, и като източник на легитимността на властта. Тя е несъвместима с модерността. Докато смисълът на постсекуларизма се състои в изваждане на религиозната мотивация от държавното управление и демократична легитимност на властта, съчетани с признаване на гласа на религиите като равноправни участници в общодемократичния диалог в модерното общество.

За целите на конституционноправната наука съм имал повод обстойно да обоснова в специализирани правни издания съществуването и характеристиките на шест съвременни конституционни модела на държавно-църковни отношения в Европа, САЩ и Русия. Общият извод в резюме е, че преобладават моделите на засилено взаимодействие между държавата и традиционно установените вероизповедания, начело с мнозинственото. В повечето държави това е съпроводено с видимо присъствие на религията в публичната сфера (образование, армия, социални грижи, затвори), в публичните институции и в полето на държавната символика и конституционни ритуали (полагане на клетва от висши държавници, откриване на сесии на конституционни органи и пр.). Тук ще приведа илюстративно и от друг зрителен ъгъл само някои отделни примери, които потвърждават постановките на Хабермас и Степан.

В САЩ държавата е неутрална, но не враждебна спрямо религиите. Първата поправка в американската конституция съдържа „клаузата за установяването” (establishment clause) и клаузата за „свободно изповядване на религия” (free exercise clause), с които по думите на Томас Джеферсън се „издига стената на разделението между църквата и държавата”. Но отделеността и неутралността не изискват изличаване на религията от публичната сфера, а са свързани със забрана за държавно нормирана религиозна индоктринация, като например задължително четене на Библията в публичните училища и задължителното посещаване на религиозни служби в армията (делата Abington v Schemp от 1963 и Anderson v Larid от 1972). Тъкмо в тази посока, в делото Marsh v Chambers от 1983, Върховният съд на САЩ обявява за конституционносъобразно държавното финансиране на капеланите в армията, тъй като по този начин държавата спомага за пълноценна реализация на правата на вярващите. А в Town of Greece v Galloway от 2014 потвърждава практиката публични органи да откриват свои сесии и заседания с обща религиозна молитва. Нещо повече, по традиция заседанията на Върховния съд на САЩ се откриват с фразата: „Бог да пази САЩ и този почитаем Съд”. Наред с това, полагането на клетва с вдигната дясна ръка над християнска Библия е конституционна конвенция, съблюдавана от повечето американски президенти, с изключение на 6-я президент Джон Куинси Адамс (1825), 14-я Франклин Пиърс (1853) и 26-я президент на САЩ Теодор Рузвелт (1901), които се заклеват над сборник с правни актове. През 1789 г. Джордж Вашингтон прибавя към конституционно установеното съдържание на клетвата и фразата: „И нека Господ да ни помага”, която се употребява и до днес. Изключение прави само 26-я президент Теодор Рузвелт, който завършва клетвата си с израза „заклех се”. Нима САЩ са предмодерно общество?!

В Испания конституцията предвижда, че властите следва да „отчитат религиозните убеждения на испанското общество и да поддържат подходящи отношения на сътрудничество с католическата църква и другите изповедания”. Конституционният съд нарича тази система „позитивен секуларизъм”, който се изразява в активно сътрудничество с католическата църква и другите вероизповедания, закрепвано в одобрявани от парламента споразумения в сферата на образованието, данъчното облагане и културата. Тази политика на испанската държава се обосновава през позитивното задължение на държавата да създава условия и да съдейства на гражданите за осъществяване на техните права. Сходно е положението в Португалия.

В Англия монархът има статут на „върховен управител” на Англиканската църква (Act of Settlement от 1701), а съгласно Church of England Assembly (Powers) Act (1919) актовете на църковното законодателство (Measures) се приемат от парламента по предложение на Генералния синод на църквата и се одобряват с „кралска санкция”. Eпископите са назначават чрез държавно-църковна процедура, в която участват църковна комисия по номинациите, министър-председателят и монархът, а 26-те епископи са и членове по право на горната камара на британския парламент. Нормативната уредба предвижда участие на клирици от Англиканската църква (капелани) в пенитенциарната администрация, а също и в армията, където в последно време бяха включени и представители на юдаизма, будизма, сикхизма и сунитския ислям. В системата на държавните училища се изучава религия и са допустими колективни молитви, като родителите могат да поискат децата им да не бъдат включвани в тях.

В Германия държавно-църковното сътрудничество с основните вероизповедания – католици и  протестанти – се осъществява активно на базата на споразумения в полицията и армията, в болниците и пенетенциарната система. Свещенослужителите, които изпълняват капелански функции във въоръжените сили получават статут на държавни служители. Четирите най-големи вероизповедания в Унгария имат достъп до армията, затворите и обществените медии.

В Дания лутеранската църква е държавна, а монархът следва да принадлежи към нея. Заплатите на религиозните служители са за сметка на държавния бюджет. Църквата получава и допълнителна държавна субсидия, за да поддържа регистри за гражданското състояние и гробни паркове, които са открити за всички граждани. Въпреки процеса на „раздържавяване” на лутеранската църква в някои от скандинавските държави през последните години (Норвегия, Швеция, Финландия), тя запазва в различна степен и на различни основания своето финансиране от държавния бюджет, както и присъствието си в сферите на образование, здравеопазване и в армията. В Швеция и до днес по традиция парламентарните сесии се откриват с лутеранско богослужение.

Католическото християнство е обявено за официална религия в Малта, Лихтенщайн, Монако и Андора. В Малта - член на ЕС - на конституционно ниво е закрепена дори определящата роля на католическата църква за живота на обществото в ценностно и морално отношение. В Гърция освен със специален правен статут, признат от държавата, православната църква се ползва от мащабно финансиране от държавния бюджет, а в Кипър има юрисдикция върху семейноправните въпроси на изповядващите православното християнство граждани. Полската конституция пък предвижда дори изрична възможност на Католическата църква и другите религиозни организации да оспорват закони пред Конституционния съд.

Обикновено, като еталон за секуларизъм в неговия най-чист вид, се привежда Франция. Доктрината на „лаицизма” (laïcite), тоест отделянето на църквата от държавата, съчетано с пълно изтласкване на религията от публичната сфера - която има своите идейно-политически основания във френската революция - е закрепена в закон от 1905 г., който предвижда пълна забрана за държавно финансиране на вероизповеданията. Но дори и в тази самотна европейска „крепост” на абсолютния секуларизъм, каквато е Франция (онази Франция, която предизвика наскоро международен скандал с решението на местните власти на едно бретонско градче да премахне кръста от статуя на папа Йоан Павел II), действа дуалистичен правен режим на държавно-църковните отношения. Наред с установения от закона от 1905 г. лаицизъм в по-голямата част от територията на страната, в два департамента – Елзас, с център Страсбург и в департамент Мозел, с център град Метц, не се прилага принципа за отделяне на църквата от държавата. Юридически там са признати четири основни вероизповедания – католическото, юдаизма и две протестантски деноминации – лутеранско и реформистко. В тези два департамента, и забележете в самия Страсбург –„сърцето на Европа”, където са седалищата на Съвета на Европа, на Европейския парламент и на Европейския съд по правата на човека - френската държава назначава с административни актове религиозните служители и финансира техните заплати чрез бюджета на министерството на вътрешните работи. Това бюджетно перо се гласува от френския парламент и възлиза на повече от 50 млн. евро годишно. Нещо повече, държавата назначава и ръководителите на четирите признати вероизповедания. Католическите епископи на Страсбург и Метц се назначават с указ на президента на Франция след предложение на римокатолическия папа, като тази роля съвсем не е номинална. Главният равин и ръководителите на двете протестантски деноминации се назначават от френския министър-председател, а свещенослужителите и пасторите на трите християнски деноминации се назначават от министъра на вътрешните работи. В публичните училища в двата департамента задължително се изучава религия, като по избор на родителите е възможна замяна с хуманистична философия. Самото обучение се провежда от религиозни служители, оторизирани от четирите вероизповедания. Този правен режим в Елзас и Мозел произтича от Наполеоновия конкордат от 1801 г., който не е отменен от закона от 1905 г., тъй като по това време двата департамента са под германски суверенитет,  а след Втората световна война, когато отново са присъединени към Франция, особеностите на местия правен режим са запазени. Но всичко това не е екзотичен исторически атавизъм, а намира актуални потвърждения на най-високо държавно ниво – с решение на Конституционния съвет на Франция № 2012-297 от 21 февруари 2013 г., например, изрично се постановява, че конкордатният режим в Елзас и Мозел не нарушава конституционните права на френските граждани.

В Швейцария уредбата на държавно-църковните отношения е делегирана на 26-те кантона. Само два от тях – Женева и Нюшател – са обявени изрично за секуларни и е нормирано стриктно отделяне на църквата от държавата. В останалите, с известни вариации, е установен режим на „признати вероизповедания”, които имат статут на субекти на публичното право. По правило такива за католическата църква и основните протестантски деноминации, а в някои кантони и еврейските консистории и старокатолическата църква. През 2006 г. в кантона Во, чийто административен център е Лозана, влезе в сила нормативна уредба, според която „признатите” вероизповедания – католици и протестанти – се финансират от бюджета. Интересна реакция на мултикултуралистките претенции за промяна на съществуващия социален модел с цел „приобщаване” на ислямските общности, е въведената в конституцията на Швейцария забрана за издигане на минарета.

Съществено значение за преодоляване на секуларисткото разбиране за пълно изтласкване на религията от публичността има и еволюцията на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ). Фундамент в това отношение е известното дело Lautsi v Italy относно италианската нормативна уредба, която предвижда поставяне на християнски кръстове в класните стаи на държавните училища.

Религията, съответно правото на вероизповедание, гарантирано от чл. 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКПЧ) има две страни - forum internum, тоест вярата и правото да избираш или променяш своето верско убеждение, като част от вътрешния, интимен свят на личността; и forum externum – социалното изражение на вярата и практикуването й в социална среда, в чието пространство се разполагат и държавно-църковните отношения. Дълго време Съдът в Страсбург застъпваше либералната, а от религиозно-философско гледище – протестантска, идеологическа постановка, която свежда религията до изцяло частно дело -  „религиозната свобода е преди всичко въпрос на лична съвест” (Kokkinakis v. Greece). В същото време като модус на държавно-църковните отношения, forum extеrnum, ролята на държавата беше определяна единствено като „неутрален и безпристрастен организатор на упражняването на различни религии, вярвания и убеждения” (Refah Partisi v. TurkeyHasan & Chaush v. Bulgaria и др.).

През първата фаза на делото Lautsi v Italy през 2009 г., ЕСПЧ постанови, че в пространството на публичните институции няма място за  религиозни или атеистични символи и ритуали. И още, че държавната образователна система трябва да е напълно неутрална и да не индоктринира родителите и децата в противоречие с техните религиозни или философски убеждения. Поставянето на християнско разпятие в класните стаи е разглеждано като „мощен външен символ” с индоктриниращо въздействие. С това ЕСПЧ прояви не за първи път подчертан съдебен активизъм, тоест формира съдебната преценка на основата на идеологическите убеждения на съдебния състав, а не на безпристрастно тълкуване на правните норми. Но тъкмо това предизвика мащабна и оправдана реакция не само в Италия, но и на много от държавите-членки на Съвета на Европа, в т.ч. на България. При последвалото разглеждане на случая от горната инстанция, ЕСПЧ се върна в установените от ЕКПЧ рамки, като постанови, че държавно-църковните отношения, в т.ч. присъствието на религиозни символи в публични институции, е въпрос, който е изцяло в свободата на преценка (margin of appreciation) на държавите, съобразно тяхната история, традиции и национални особености. В същата посока, по делото Folgerø v Norway, ЕСПЧ установи, че учебната програма по „Християнство, религия и философия” в Норвегия включва най-голям дял знания за християнската религия, но това не съставлява индоктринация, а е в пределите на преценка на държавата, с оглед на мястото, което заема християнството в нейните история и традиции. Заслужава да се отбележи именно акцентът върху националната идентичност, традиции и история. Тъкмо това е в основата на отхвърлянето на жалбите, свързани с носене на забрадки в университети и училища от мюсюлмани по делата Dahlab v. Switzerland и Leyla Şahin v. Turkey. Ислямът, а оттам и външното изразяване на ислямски символи в публичните институции, не е неразривна част от идентичността и традициите на Европа. Следователно, държавите имат свободата на преценка да уреждат този въпрос съобразно социо-културните и държавно-политически традиции, реалности и баланси в обществото, като следват задълженията си по ЕКПЧ, за което подлежат на „европейски надзор” от ЕСПЧ.

Видно от тези примери, в съвременният демократичен свят визията за тотална  секуларизация, разбирана не само като изваждане на религията от държавната власт, но и въобще от публичната сфера, не намира достатъчно опора. Прецизността изисква да се спомене, че дори самото понятие „светска държава” е, закрепено само в пет европейски конституции – на Франция, Русия, Турция, Сърбия и Косово.

„Светскостта” не означава непременно изличаване на религията от публичността. В съвременната конституционна държава този принцип е свързан с три основни положения. Първото е, че свободата на религиите и религиозият плурализъм трябва да бъдат конституционно гарантирани. Второто, е свързано с абсолютна забрана за държавно нормирана задължителна индоктринация в дадено вероучениеИ третото е светския характер на държавното управление, разбиран като липса на религиозна мотивация на публичните политики и деклерикаризация на държавния апарат. Нито отделянето на църквата от държавата, нито тоталното й изтласкване от публичната сфера, са необходими, а още по-малко задължителни, характеристики на модерната конституционна демокрация. Над всичко са трайно установените модели, традиции и специфики на националните общности и държави. На тяхна основа следва да се решават съвременните проблеми и при необходимост да се търсят нови баланси в обществено-държавната цялост. Идеите за налагане на обща матрица на секуларизация „отгоре”, било чрез наднационални институции, било чрез социално инженерство, са не просто неоснователни, а и в дълбок разрез със самото понятие за демокрация. Те носят потенциала да предизвикват социални взривове, чиито наченки вече се виждат в много европейски общества, които се опитват да вървят по този погрешен път. Обратно, религиозната толерантност и плурализъм, мирното съжителство на религиите съществуват на практика в демократичния свят главно там, където институционалното и ценностно място на мнозинствените и традиционни религии е зачетено и гарантирано. Естествената интеграция на малцинствените групи е по пътя на съхраняването на тяхната идентичност, съчетана с уважението към правата, традициите и нагласите, които трайно са формирали облика на националната общност. Взаимното признаване на мястото и ролята, която имат мнозинствените и малцинствените религии, е в основата на реалната равнопоставеност. Степента, в която под напора на актуалните процеси на миграция и приобщаване на общности с различна културна и религиозна идентификация, следва да се променят съществуващи правни и културни модели, трябва да се основава на демократичен диалог и балансиране на интереси. В този смисъл, политиката на включване и зачитане на религиозните малцинства, които в днешно време се установяват в Европа, не може да бъде за сметка на изключването или ограничаването на традиционните вероизповедания. Изтласкването на религията от публичноста не е универсална рецепта. Защото, колкото и да е привлекателно социалното инженерство, предлагано обикновено от левия идеологически дискурс, то по правило води до обществени катастрофи. А глобалистката и мултикултуралистка матрица, в която се кълнат и която силово се опитват да налагат неолибералите, среща все по-мощния отпор на националните общности, защото е противоестествена с изискването за „избледняване” на идентичността на мнозинството, за сметка на хиперболизирането на идентичностите на малцинствата.

Една постсекуларна демократична визия за Европа е неразривно свързана със съхраняването на националните идентичности и християнските корени на европейската цивилизация. Още повече, че именно от християнството, а не от тази или онази политическа идеология, произтичат базисни европейски ценности като равенството, свободата и солидарността. Уважението към правото на вероизповедание не може да се проявява само частично и едностранчиво – като се гарантира неприкосновеността на forum internum, а forum externum се ограничава само в частната сфера. Активното взаимодействие на държавата с религиите в публичната сфера е израз на позитивното задължение на държавата – да създава условия за пълноценно осъществяване на правата и свободите на гражданите. То е част от демократичната обществена дискусия. Едно общество не може да бъде включващо и толерантно, ако изключва легитимните гласове на религиозните граждани и институции от публичната сфера. В този смисъл, постсекуларизмът е бъдещето на Европа.

Д-р Борислав Цеков

Авторът е доктор по конституционно право, хоноруван лектор в УНСС, ПУ "Паисий Хилендарски" и Православната духовна академия "Св. Св. Кирил и Методий". Специализирал е в редица американски и европейски университет, в т.ч. Колежа по държавно управление "Дж. Кенеди" в Харвардския университет. Основател на Института за модерна политика. Бил е юридически съветник в Народното събрание (1996-2001). В периода 2001-2005 е народен представител и член на Комисията по правни въпроси, Комисията за промени в Конституцията и Комисията по европейска интеграция. Автор и вносител е на действащия Закон за вероизповеданията и съвносител на редица законопроекти за модернизация на политическата система, сред които действащите Закон за политическите партии и Закон за ордените и медалите, първият проект за Изборен кодекс и др. Един от двигателите на политическата формация "Новото време" в периода 2002-2008. Бил е и главен секретар на омбудсмана (2006-2010). От 2015 г. е член на Консултативния съвет по конституционни въпроси на омбудсмана, а от 2017 г. избран за член на Правния съвет на президента на Републиката. Автор е на редица научни статии в областта на правото и политическите науки, както и на студията "Антиеврейското законодателство в Европа - конституционни и правно-исторически аспекти" (2015, изд. на Центъра за еврейски изследвания при СУ "Св. Климент Охридски" и ИМП), книгите "Ню Йорк - олтарът на модерния свят" (2010, изд. "Сиела"), "Доктрината "Тръмп" (2017, изд. ИМП), "Гражданско участие в конституционното правосъдие", (2014, изд. ИМП).

* Анализът е предоставен от автора. Публикуван е първо в a-specto.bg под заглавие: "Постсекуларизмът и бъдещето на Европа". Заглавието е на редакцията.

СВЪРЗАНИ СТАТИИ

3 КОМЕНТАРА
  1. BryonCek каза:

    http://mysite.ru - http://mysite.ru

  2. MichaelHox каза:

    http://mysite.ru - http://mysite.ru

  3. KennethLom каза:

    http://mysite.ru - http://mysite.ru

ОСТАВИ КОМЕНТАР
Renew